ЪнДу

Undo, така както си е на английски, прилича на дума, дошла право от речник по новговор, но изобретяването ѝ не е заслуга на Оруел. Командата се появи на бял пиксел в отдавна минало незапомнено време и бързо придоби популярност. В момента всички ние – потребителите, не можем да си представим работата с компютър без нея и ако случайно искаме да извършим действие, което не може да бъде отменено, на екрана ни грейва изрично предупреждение за това. Усещането е като преди дефлорация или преди да натиснеш спусъка на пищов, дулото на който си налапал – кара те да се замислиш.

Основната причина за появяването ѝ е много хуманна и добронамерена: ако, не дай си боже, преплетеш накриво пръсти над клавиатурата и бастисаш с едно движение плодовете на многочасовия си труд, да можеш лесно да ги възстановиш. В живота такава команда също би била много на място – при неправилно избрана работа или брачен партньор, но уви!, удобството на потребителя не е било сред приоритетите на Бог, когато е създавал Вселената. Ако за житейската реалност ЪнДу е малка екстра, по която понякога въздишаме, за работата с компютър тя е задължителна. В реалността без експлозив и булдозер трудно можеш да сринеш сградата, която си построил. Във виртуалната реалност на единиците и нулите едно криво движение на мишката може да унищожи цял град буквално за един миг. С една дума – Undo си е необходима команда. Но в едно отношение тя е като бирата: проблемите с нея започват, когато човек започне да я употребява без мярка. Когато я превърне в паразитна команда.

Думички като „нещо“ или „такова“, употребявани под път и над път, са паразитни думи. С тях удобно се заместват всякакви съществителни и глаголи, когато човек го мързи или не може да мисли, но присъствието им в речника не винаги е белег за недостиг на интелект или образование. Понякога даже са си много оправдани. Например, фразата „Да си/ти таковам таковата!“ е евфемизъм, познат на всеки полово зрял българин. Но превръщането на ЪнДу в паразитна команда е индикатор за по-сериозен проблем.

Да започнем с нейното буквално значение и действие – отричане на предишното действие. Когато си допуснал грешка и вълшебната пръчица Undo оправи ситуацията, тя е юнак и заслужава потупване по рамото и гореща благодарност. Като всяко силно лекарство, обаче, ножът ЪнДу има две остриета: възстановявайки състоянието преди да сгреши, човек отрича действието, което е извършил. За да се извърши това (грешно) действие са похарчени секунди или минути безвъзвратно отминал живот. Всяко натискане на Ctrl+Z превръща това парченце живот от инвестиция в загуба. Когато посягаме към тези клавиши начесто, за един работен ден изхвърляме на боклука десетина минути живот. Сякаш не е много. Но идва нов работен ден и така – 300 дни в годината. 300 х 10 = 3000 минути или с други думи – за една година сме успели да самоубием от живота си 50 часа. Две и кусур денонощия. Това вече си е цифра.

А ако нямаше възможност за преиграване? Няма ли човек да е доста по-прецизен и отговорен в действията си? Преди да посегнеш към мишката не е ли по-добре да помислиш в посока „Как да направя това като хората?“ вместо „Ха дано се случи от само себе си!“?... Май е време да спрат риторичните въпроси. Искам да бъда разбран правилно. На всеки понякога се налага да ползва Undo. Както се казва – „случва се и в най-добрите семейства“, но... консумирайте разумно и с мярка.

Мислете!