(CC) BY-NC-ND
Материалите на този сайт са публикувани под Creative Commons License. Всички търговски и регистрирани марки са притежание на техните собственици

Магията на древността и красотата на природата от Бургаския залив до Странджа

Лична гледна точка >>

Началото на всеки проект, който правим със Светла – отдавнашен приятел, колега и партньор, започва с кратък въпрос: „Имате ли време, желание?“ Времето винаги е кът, но работа със/за читав човек досега не сме отказвали, така че в края на хубавия месец май, в лето господне 2013, в слънчев следобед захващам дизайна на една корица. Корицата е за брошурка, част от проект на тема колко е хубаво и красиво в Бургаско и въобще в региона. На този етап повече подробности, освен техническото задание, не ми трябват. От него извличаме цялата информация, която е необходима за кандидатстването по проекта: целева група, възложител, акценти. Другата задължителна информация е надлежно сдъвкана и предоставена от Светла, така че, оставен сам на себе си, се опитвам да изрисувам на екрана пред мен визията, която е в главата ми. Най-много време и усилия отиват в началото. Сашо често казва, че най-големия зор в нашата работа е да тръгнеш от белия лист и да направиш нещо, което го е нямало преди, да създадеш. Докато мисля корицата, виждам и предвиждам още: ролбанери, още 4-5 корици, десетина карти, рекламни сувенири, шапки, магнитчета, чанти, пликове, тефтери, пет езика, неизвестно количество и качество снимки и текст.

Хубавото в този проект е, че заданието го е правил читав и заинтересован човек. Нестандартните формати са много силен белег за това за нашего брата дизайнера. Усещаш, че работиш по хубава задача. Затова, след като веднъж ПРАВИЛНО е решен идейния проект, останалите точки от заданието за кандидатстване се случват бързо, в рамките на 3-4 дена.

Предаване на проекта, чакане на резултатите и... нашият отбор печели. Сроковете са безумно къси, изискват личен ангажимент и доста труд.

Началото на същинската работа започва след подписване на договора. Общините, които са ангажирани в проекта, доуточняват заданието. Ние пък мислим кое и как има да се прави. Това е периода на най-големите загуби от триене. 
Постепенно се ускорява темпа и плановете започват да се материализират. На дневен ред е едноседмична командировка за снимки. Командировка, на морето, средата на юли, една седмица – нямаше човек, който да не се изхили на това съчетание.

Странджа, Бургас и наоколо, 15-19 юли

На 15 юли, часове, преди да пуснат последната отсечка на магистралата, кацам в Бургас. С телефон, навигатор, помощ от местните и малко здрав разум намирам мястото, на което се срещаме със Светла. Ял съм й попарата по време на разходката до Албания и знам какво мога да очаквам от нея. Мъглявото и неочакваното. Но пък винаги е интересно.

Бургас. Пешеходна зона

Докато чакам да си свърши някаква работа в общината унищожавам сладолед и сайдер. И установявам, че обектива ми е дал фира и не ще да фокусира правилно, когато е малко фокусното разстояние. Нейсе, прорвемся.

След сладоледената благинка препаркирам колата и се срещаме с местен момък-фотограф. Офисът е чудесен – на главната улица и много тих. Изговаряме всичко за снимките, които ни трябват от него и идва момента да се нанесем на временното си местоживеене. Светла е ангажирала две стаи в бунгало, в къмпинг от времето и типа „Да крепне дружбата с КПСС“. Къмпинга се местонахожда в Крайморие – квартал на Бургас, който е толкова квартал на Бургас, колкото и Перник е квартал на София. Посрещат ни бунгала, навяващи носталгия и хубав морски бриз. Разопаковаме се, ориентираме се в местността и потегляме обратно към Бургас. Вечерта имаме среща с представители на „клиента“, за да ни дадат конкретна и пълна информация. А дано, ама надали!

По пътя Бургас – Крайморие

Къмпинга в Краиморие

Къмпинга в Краиморие. Бунгалата. Базата

Защитена местност „Пода“

Преди Бургас се отбиваме до местността „Пода“. Има отношение към птицолюбителите и към поговорката, че светът е малък, защото там ненадейно срещам познат от време оно. Разговаряме, снимам и се обургасяваме. Срещата е в техния ТИЦ (туристически-информационен център) и за мен има малко работа. Затова започвам да щъкам наоколо и да снимам. Отдавна не съм снимал сериозно и загрявка определено си е необходима.

Среща в ТИЦ – Бургас

Задържахме девойките на работа до късно. Лошото е, че резултатите от срещата са нула и половина. Нищо де, остават 6 дни за работа. Вечерта ни чакат морски бриз, бира, хапване с Валентин Фъртунов и съпруга (между другото книгите му са много готини!), организационни разговори и хекатомба – в жертва бяха принесени неизброимо количество комари. След военните действия имаше загуби и сред гражданското население – не една и две нощни пеперуди паднаха жертва на Биокил-а.

16 юли

На другия ден потегляме по маршрут Акве Калиде, езерото Вая, солници, музеи. Всичко е във и около Бургас. Имената ги възприемаш като нещо ромАнтично и далечно. Тепърва всяко място ще бъде обходено и ще залепне като репей по теб. Името ще се напълни с лични впечатления и съдържание. Ще започнете да си принадлежите.

Акве Калиде. Беседа с екипа археолози

Акве Калиде. Автопортрет

Акве Калиде. Разкопките,
 защитени с найлон

Акве Калиде. Не сме навлезли още в скитнически ритъм, но вървим в правилната посока. В главата ми са останали не разкопките, а беседата с млада девойка от екипа археолози. Майка й, неотдавна починала, е била водещ археолог в Бургас, и сега дъщеря й поемаше щафетата. Спокойно, с отношение към материята, което е изградено не от книги и учебници, а от дома, от средата, в които е живяла. След беседата колата поема пътя накъм Бургаското езеро. Целим пункт за наблюдение на птици, солници и място, където хората се мажат с луга. Пунктът за наблюдение се оказва в частен имот. Въобще... това е един от проблемите на програмата – интересните места са в границите на частни имоти. Говорим си с хърбавелката-охранител и влизаме. Гледаме. Снимам. Излизаме. После се оказа, че не това е било точното място, но когато ходиш нагоре-надолу без водач, това си е риска на занаята.

Бургаското езеро. Вход забранен!

Наблюдателниците. Поглед отзад

...и обекта на наблюдение

В солниците не дават да се снима, така че се мъкнем под слънцето единствено с цел самообразование и „око да пипне“. Фиксираме в далечината формация от черни облаци. Наученото през кратката ми практика на парапланерист ми подсказва, че скоро ще се изсипе порой. Въпросът е само „къде?“

Бургас. Пороят започва

Бургас. „Златната котва“

Стигаме в Бургас преди облака да се продъни и успяваме да си намерим масичка в „Златната котва“. Заведението е бивателно, а кухнята – великолепна. Зареждаме акумулаторите, след което дамите се отправят в неизвестна посока, а аз потеглям бавно към музеите, които трябва да бъдат заснети. Пътем ме привлича магазинче за сувенири – витрината, погледната от двайсетина метра впечатлява. А магазинчето, погледнато отвътре, беше трагично-китайско. С труд успявам да намеря компас, който малко от малко да прилича на нещо. Продавачката хвали стоката си – „Даже показва посоките!“. Купувам го за малкия си син и се довличам до Археологическия музей. Там, по време на кратка беседа с куратора, навлизам в лайтмотива, който ще чувам из всички музеи: няма пари, няма материали, трудно е. След това разопаковам фотопринадлежностите и почвам да си върша работата. Следващата „точка“ е Природонаучния музей. Отново „Дайте на пропитание!“, което е съпътствано и с интересна беседа на тема уникалните характеристики на Странджа, Бургас и околностите му от гледна точка на природолюбителите.

Експонат от Археологическия музей в Бургас. Шрифт – радост за дизайнера

Археологическия музей. Зала

Археологическия музей. Вход

Природонаучния музей в Бургас. Странната конструкция над входа защитава от разпадащата се фасада

17 юли. Запис по горещи събития

На това колегите казват „отпуска“ – ставане в шест и пет, изтъркване на зъби, подготвяне на импровизиран багаж (дрехи и вехти маратонки), мятам в колата фотооборудването, кратко разкършване и потегляме с Ваня от Крайморие накъм Малко Търново. Санс кафе, санс събуждане.

Пътят е перфектен, приятно завойчест. Аудито го награбва, за да не окъснеем за срещата с Марин, уазката и графика. Рано е още и над долините има водна пара. Красиво е, мамка му!

Малко Търново. Католическата екзархия

Малко Търново. Фрагмент от централния площад

Малко Търново. Кафе,
 закуска

Малко Търново. Товарене на сговорната дружина

Спираме до масата, на която са седнали Валентин, жена му и оператора. Отвеждам колата на престой, застрелвам една много симпатична дървена къща и се връщам за дълго кафе, тутманик и кадърче с напит от светлина малкотърновски площад. Звъним на Марин и допиваме по спешност. Товарим се на уазката.

УАЗ. Интериор

Момчето с фотоапарата има преимущество – качвам се отпред, за да снимам по пътя. Излизаме под табелата „Царево“ по надупчен хасфалт, който плавно преминава в читав коларски път и постепенно сваляме категорията на настилката. Разговаряме с пилота, пушим, друскаме се и така достигаме до кльона. Оградата с надвес ни съпровожда доста време. Минаваме през разградена порта и навлизаме в бившата зона на отчуждение. Дупките нарастват по обем и честота. Шубраци шибат стъклото и машината бръмчи, тропа и вие. Минаваме първия нишан – циментов електрически стълб, израснал в нищото. Минаваме втория нишан – полегнала греда и след стотина метра спираме. Разтоварване и кратък преход до една дупка в скалата – аязмото на св. Марина. Дупката е в друга дупка и отгоре не създава никакво впечтление. Друго е когато слезеш и се гушнеш в нея.

Път,
 категория „Става!“

Път,
 категория „Е,
 става!“

Входа в кльона

Път,
 категория „Е,
 не става!“

Изоставената насред планината УАЗ-ка.

Накъм пещерата

Пред пещерата „Св. Марина“

Отвътре впечатлението е коренно различно!

Людете А, Бе и Це се шматкат наоколо, докато вадя и развиво-навивам статива. Марин предлага гледна точка, която е перфектна – хващат се едновременно и вкаменените певецета на изрязани бутилки, в които се събира капещата вода, и пробилите през листака лъчи на слънцето. Снимки, напред, назад и наоколо, и след малко потегляме обратно. Гоним шествието в чест на светицата, което ще се състои на другото аязмо.

Пред аязмото „Св. Марина“

Среща на випуска

На поклонение

Срещата на випуска продължава

Пристигаме в момента, когато единият празник е завършил (официалната част), а другият не е започнал (курбана). Задължителните снимки са направени. Имаме кадър.

Към Вълчанов мост

Вълчанов мост?!

Мостът над Резовска река

Останките на българска територия

Групата се натоварва и гоним следващата точка – Вълчанов мост. Полумост, по-точно – гръмнали са го по соц-време, за да не бягат хората от щастието накъм нещастието. Отначало се вижда само голяма туфа папрати. Когато слизам по-надолу, се открива изглед към разрушения мост с кратка биография – построен с парите на хайдутин, дето е предебвал жертвите си по тези места, от инженер-италианец, взривен от българи. Газим из папрати и камъни от градежа. Намираме добра гледна точка. Имаме кадър. Потегляме накъм Малко Търново за хапване и кратък отмор.

Има моменти,
 когато уазката е по-бърза от леката кола

Странджа е природен резерват

След кебапчета с кюфте, супи, салати и пържола с гъби – всеки според вкуса си, и кратък разговор на политико-религиозна тема налазваме уазката отново. Първа точка е Мишкова нива. Едно е да гледаш в интернет снимки на камъни, друго е да го видиш със собствените си очи. През обектива на апарата, качил се на покрива на многофункционалното возило. И не само него, а и други останки – римска къша, гробове от време оно, докато газиш път, застлан с шлака от тракийски рудници. Мушкам едно парченце сгур в раницата.

Мишкова нива. Поглед от покрива на буса

Мишкова нива. Поглед от първо лице

Работен момент

Централната камера

Римска вила в околността

Вилата. отвора за оста на входната врата

Древен некропол

Ще потегляме към Градището

Следващата цел е Градището, наречено така, заради крепостта, която е увенчавала върха на Странджа. Мястото е забележително с много неща. Първото е усешането, че уазката се катери под 45 градуса. В такъв момент осъзнаваш, че руската машина с двойна предавка е доста шойн, и че без нея не би било гут. Също и че изпаднал ауспух е в състояние да промени усещанията и налягането в ушите ти. Другата забележителност е спомена за иманярството на държавно ниво, когато натирени от Людмила Живкова органи от ДС са изяли един връх, за да проникнат в галерии, копани неотдавна от траките, я от фенове на богинята Бастед. Никой не може да каже какво е намерено и дали е намерено в мястото, което е посочила Ванга. Сега входът към галериите е успешно запушен с вода, а друг с подобна власт надали има мерака да отводнява и прониква в неведомото. Остава само дупката и късчета черен гранат, които Марин изравя изпод краката ни и ни ги връчва като сувенир.

На път. Наклонът е впечатляващ. Ауспухът е толкова впечатлен,
 че изпадна

Градището

Строи се новия път към границата

На връщане пикираме, вместо да катерим, и тази част от пътуването завършва в прелестното Малко Търново, където се разделяме с водача си. Ваня дава фира и се прехвърлям сам в аудито, за да посетя Падалато, както ми е останало в главата името на древния некропол Пропада. Указанията на Марин са перфектни, но понеже игнорирам табели, които само кьоравите биха пропуснали, се зашматквам в грешна посока. Връщам се и с помощта на туристическите маркировки намирам вярната пътека към гробището. Това си е върха на древно гробище, тракийско и римско. Изобщо, имам усещането, че ако някой древен беше станал от гроба си, щеше да е в пълно недоумение как сме успели да направим от оживената Странджа такава дива пустош. Снимам, търпеливо изчаквайки слънцето да пробие иззад бързите облаци и поемам обратно. Надъхан, зареден съм от видяното и усетеното.

Некрополен комплекс „Пропада“

Некрополен комплекс „Пропада“

Завръщам към градчето, за да прибера Ваня от църквата и поемаме по перфектния път с малка отбивка към село Бръшлян. Бил съм тук преди години и сега го обикалям с фотоапарат в ръка за да сравня „преди и сега“. В преди-то нямаше толкова нови къщи, в сега-то са останали някои съборетини, които помня като кадри. Снимам ги, за да сравня впечатленията си в годините и никонът не ме подвежда, макар батерията му да е на последни издихания.

Бръшлян,
 църквата

Бръшлян,
 автентична къща

Бръшлян,
 етнографския музей

Бръшлян

Бръшлян. Такива къщи вече са рядкост

В колата и газ по пътя надолу. Уреждам някои финансови въпроси в Твърдица. По пътя готин граничен полицай проверява самоличността ми и ме подсеща, че трябва да си включа фаровете. За това нещо в София олекнах миналата зима с дваесе лева.

Път. Широки завои. Крайморие. Душ. Описване на снимките. Бира. Описване на деня: всичкото горенаписано. Сън.

18 юли. Ден следващ

В седем часа зазвучава „Гранд централ“ от Кей-ПАКС – време е за ставане. Сънливо пием кафе и таманим маршрута за деня. Подкарвам аудито по познатия маршрут за Малко Търново.

Водопада Докузак

Водопада. Медитация

Преди него се отбиваме до водопада Докузак на едноименната река. Кратка справка с Марин и местни люде и намираме мястото. Наблизо двойка велосипедисти похапват в заслона. Вадя статива и от горна гледна точка снимам – със забавена скорост, за да хвана стремителната вода, през две бленди, за да видя детайл и в слънчевите бликове, и в черните сенки. Премествам се по-близо и докато снимам, зад гърба ми преминава женската половина от двойката. Малко след това ми подарява два-три прекрасни кадъра – настанила се на един камък в спокойната вода, тя медитира пред водопада. Свивам статива и потегляме към града, и към закуската. Минаваме покрай бара, която „трябва“ да бъде заснета.

Барата

Странджа,
 такава,
 каквато е. 2013.

Шарени черги и тъмни одеала са проснати да съхнат на слънцето. Джип на Гранична полиция е паркиран досами улука. Слизаме накъм барата и се заприказваме с мъжете, които продължават да перат. Темите са къде има интересни обекти, какъв фотоапарат следва да си купи един от момците. С усмивки разменяме мейли, на които ще пратя кадрите и колата излита към Търново.

С банички, шишенца вода и без кафе (токът спря) се подкрепяме преди работния ден. Който започва в ТИЦ с лаф, закупуване на карти и пътеводители, размяна на координати и снимки. Мотаем се из града, снимаме музеи, красиви сгради, къщи за гости. Така попадаме в една импровизирана седянка и се почва дълъг разговор на тема Странджа, поминък, кой какво е видял и живял. Получаваме и дългоочакваното кафе от геоложка, която е решила да започне собствен бизнес. Ставаме, защото времето не чака. Доснимваме още две къщи и след кратичко лутане поемаме пътя към Царево.

Малко Търново. Разходка из центъра

Малко Търново. Разходка из центъра. Малкия врис

Малко Търново. Разходка из центъра

Малко Търново. Нов строеж

По този път съм минавал преди 7-8 години. От тогава не е ремонтиран и си е същия – умерено дупчест, което ме навежда на мисълта за мекия климат в Странджа – по Балкана дупките разцъфват наново всяка пролет. Става ни навик да спираме при всяка табела и не след дълго намираме началото на пътека към тракийски светилища. Аудито не желае да бъде оставено само и протестира на високи тонове. След кратко ровене из таблото намираме бушона, отговорен за мерзкия писък и оставяме колата безгласна.

Тракийско светилище „Камъка“. Слънчевият часовник

Камъка. Монетите са ясен индикатор за светилище

Камъка. Тук намерихме оставената индийска рупия

Този път с нас няма водач. След лутане и справки по мобилния, който по-успешно замества „Ехооооо“ откриваме последователно слънчеви кръгове, слънчев часовник, каменна гъба и жертвеник. Около тях са оставени монети. В жертвеника разкопаваме и индийска рупия. Играта на Индиана Джоунс не минава безнаказано – Светла слънчасва, а аз нагазвам в очарователен букет от бодилчета, които чистя двайсетина минути от краката си.

Граматиково

Граматиково. Място, в което изслушваме кратка лекция на тема Странджа и си оправяме настроението със сладолед.

Вековния дъб до Заберново

Заберново. Параклис Св. Дух

Следващият пункт са почти хилядолетен дъб и параклис на Св. Георги. До Заберново, в околностите на което се намират, достигаме лесно, след което се започва лутане от класа. С помощта на местни хора и чергаруващи цигани откриваме дъба и параклис. Но параклиса е Св. Дух, а ние търсим именно Св. Георги. Навлизаме в път, за който конструкторите на мойта машинка не са мислили и след един-два удара по картера решаваме, че сме се объркали. Обръщам на място по тесния път и много бавно и предпазливо се връщаме. Отново местен жител ни помага. Макар намеренията да са му чисти и добри, явно е невероятен лъжец или оптимист, защото нарича „път“ две едва различими следи в полето. Следите ни отвеждат до параклиса.

Заберново. Параклис „Св. Георги“

Параклисът. Панорамна снимка

Параклисът,
 Детайл от портика

Параклисът. „Пътят“ към...

Той се охранява от закона, както гласи една поизбеляла табела. Законът в случая се явява двайсетина килограмов камък, с който е подпряна вратата на оградата. Отместваме камъка и нарушаваме закона. 

Е! Всичко в Странджа е изумително! В дървените стени на параклиса и на вратата са издълбани прилежно имена и дати, които те връщат сто години назад. Заснето. Снемам и координатите на заведението, за да ги дам на симпатягата водач от Малко Търново, който не знаеше къде точно се намира параклисчето.

Едновременно се притеснявам ще я бъде ли колата и съзирам стадо очарователни крави с две поотраснали бичета. За пръв път виждам крави като от картинка, облени от прекрасна светлина. Консултацията по телефона с автомобилния майстор е прекъсната, докато снимам симпатичните кравички. След това отново потегляме из пустите шосета. Пътуването из Странджа впечатлява само по себе си и човек трябва сам да го изпита.

Странджа – единственото място в България,
 където могат да се видят толкова красиви домашни животни

Последната точка е бъбрене с Игнат – фотографа, който ни помага, в къщата му в Ясна поляна и дегустиране на първата диня за сезона – удивително вкусна, между другото. Купуваме цигари и през третокласните пътища достигаме до главното шосе за Крайморие.

На същото място, на което вчера ме спря Гранична полиция, отново размахват палката. Явно на момците им е скучно. Ухилвам се и се бъркам за личната карта. „Вчера ме проверихте.“ – полицаят се ухилва също – „А, не. Днес ви проверихме“. Оказаха се познатите от барата сутринта. Разделяме се пак с усмивка и продължаваме към щаб-квартирата.

Финалът за деня е едва след хапване, пийване, опис на снимките и планиране на утрето. Душ, последна бира и запис на деня.

19 юли 2013. Последният ден, записано след събитията

Отново започва рано. Прибирам си багажа, защото няма да се върна повече в този благ къмпинг. След това силите на отряда се разделят, за да обхванем максимален брой обекти. Светла и Ваня се отправят към Дебелт, където по-късно ще се видим, а аз отпътувам в южно направление – Приморско, Бегликташ. Минавам покрай плажа в Приморско, без да спирам и след няколко километра живописно пътче се оказвам пред търсените камъни. Взимам от симпатични екскурзоводи кратко описание на обектите и се захващам със снимане.

Бегликташ

Бегликташ като туристически обект

Бегликташ. Апостол-таш

Бегликташ

Бегликташ

Понякога е много неприятно да си принуден да препускаш и да снимаш „както бог дал“. Господ в такива моменти не е особено ларж. А обектът заслужава сезони и дни, за да може да се улови в матрицата от пиксели душата и красотата му. Все пак успявам да направя и кадри, от които да не се срамувам и потеглям към Дебелт.

Археологическият център в Дебелт

Разходка из древния град Деултум

Деултум,
 В градските складове

Балнео-комплекса в Деултум

Археологическият център е в средата на нищото и изглежда така, сякаш самият той е разкопан неотдавна. С директорката на центъра крачим към разкопаното от древния град Деултум. Не съм спец, но градът е много запазен. Светлината е възможно най-кьоравата за снимки, но слънцето не ме е питало, преди да застане в зенит. Снимам и беседваме с любезния „екскурзовод“. Приятно е да си говориш с хора, чиято работа ги вълнува и я приемат присърце. Получавам съвсем различна представа от досегашната на тема римското градоустройство. На фона на имперските стандарти, нашето, съвременното отношение към град и къща бледнее и изглежда профанско. Минаваме през единствената законсервирана част на разкопките – една от портите, и се прибираме на сянка в сградата на Центъра.

Деултум. Археологическия център,
 при реставраторите

Деултум. Археологическия център,
 при реставраторите II

Деултум. Археологическия център,
 при реставраторите. Работен момент

Заглеждам се в работата на реставраторката и по глинените джунджурийки, пръснати на масата. Момичето отклонява кротко, но решително, желанието ми да я снимам по време на работа и вместо това ми обяснява как са изработени глинените лампи и стомнички. В актива си имам саморъчно направено глинено гърненце, затова ми е повече от ясно колко майсторлък са проявили старите майстори и мислено им свалям шапка. Все пак не устоях на изкушението и независимо от хубавата лекция щраквам реставраторката иззад вратата. Когато се правиш на фотограф имаш два варианта за действие: или си коректен и възпитан, или правиш кадрите, които ти трябват. И двете наведнъж не могат да се случат.

На път към Средец се отбиваме на Еркесия – един участък от древен граничен вал, който пресича Югоизточна България.

Средец, „Карабунарска къща“. С приятно възстановен едновремешен бит. Снимането е вече „за довиждане“.

Средец. Карабунарска къща

Поглед към кулисите и към сцената

Разделяме се със Светла, Ваня и човека от музея и потеглям обратно. Странно е това завръшане. Телом съм натоварен на колата, която със стотина километра в час ме отдалечава от тази дива седмица и омагьосващата Странджа. А духом съм още там – сред планинските ливади и шарени сенки, сред овеществената История.

Дежурния кадър с отрудената кола

Последен поглед наоколо

Не само аз съм останал там. И планината идва с мен.

София, 13 септември – 10 декември

Това е времето, през което проектът от добър замисъл и гигабайти събрани материали се случи. Беше създаден. Стана.
Добре обмислената технология на водене на проекта и координацията устояха на инфарктни срокове и дебилски преводи. Удивително е колко работа може да премели човек, ако два-три месеца забрави за наличието на почивк

< назад